И тогава светофарите (без тези на важните кръстовища)
започват да цъкат ритмично в жълто. Дават ти знак и започваш да забелязваш
измамно ленивата бързина на реката. Водите и мазно хлъзгави от студа,
отраженията в локвите по асфалта и всички човешки същества в тоя шибан град се
включват към теб. Дишаш с техния ритъм. Спят. Някои не спят а някои ровят в
хладилниците си. Хиляди, милиони вдишвания с твоите гърди техните гърди. Няма
отърване от тях. Познаваш ги и те те познават. Не можеш да останеш сам. Колата
скърца – това са техните стави, кафето ти е хладко – това е тяхната кръв.
Никога вече война си казваш. И си един лош лош. Зъл. И ти е тъжно. Малко, но
все пак. Всички сме оплетени. Боклуци скапани. Жълта мигаща светлина,
сигнализираща на останалата вселена какви сме скапаняци. Тоя дето ровеше в
хладилника си легна. Чудиш се защо не вземеш да си легнеш да поспиш малко но
знаеш защо. Те спят вместо теб. Натрошеното стъкло в устата, в шепите и от
вътрешната страна на клепачите пречи. Електрошоковете на нежелани мисли съвсем
физически гърчат тялото. И те пречат. Всяка близост е зле. Близостта пречи. Далече
да си пак е зле – съвсем сам в хладния найлон на космоса. Далечния хладен
найлон на космоса пречи. Кое е оптималното разстояние между теб и друг човек?
На сутринта светофарите ще светят с всичките си цветове. На сутринта.