Wednesday

и тогава


И тогава светофарите (без тези на важните кръстовища) започват да цъкат ритмично в жълто. Дават ти знак и започваш да забелязваш измамно ленивата бързина на реката. Водите и мазно хлъзгави от студа, отраженията в локвите по асфалта и всички човешки същества в тоя шибан град се включват към теб. Дишаш с техния ритъм. Спят. Някои не спят а някои ровят в хладилниците си. Хиляди, милиони вдишвания с твоите гърди техните гърди. Няма отърване от тях. Познаваш ги и те те познават. Не можеш да останеш сам. Колата скърца – това са техните стави, кафето ти е хладко – това е тяхната кръв. Никога вече война си казваш. И си един лош лош. Зъл. И ти е тъжно. Малко, но все пак. Всички сме оплетени. Боклуци скапани. Жълта мигаща светлина, сигнализираща на останалата вселена какви сме скапаняци. Тоя дето ровеше в хладилника си легна. Чудиш се защо не вземеш да си легнеш да поспиш малко но знаеш защо. Те спят вместо теб. Натрошеното стъкло в устата, в шепите и от вътрешната страна на клепачите пречи. Електрошоковете на нежелани мисли съвсем физически гърчат тялото. И те пречат. Всяка близост е зле. Близостта пречи. Далече да си пак е зле – съвсем сам в хладния найлон на космоса. Далечния хладен найлон на космоса пречи. Кое е оптималното разстояние между теб и друг човек? На сутринта светофарите ще светят с всичките си цветове. На сутринта.